Отражението прави силата

Има една верига хотели в чиито вътрешни витрини се оглеждам от години и винаги, без изключение, се харесвам особено много. Не бих се нарекла суетен човек, особено за жена. Дори сантиментът към секънд хенд находки ме приземява моментално в очите на хора, които биха могли да се объркат, съдейки единствено по външен вид себеподобните. И така, за огледалата и стъклата в този ризорт – уникални са.

Скоро помъдрях с още малко и възрастовата криза с числата завършващи на 5 веднага ме връхлетя. Логично 5, 15, 25,105. Какво постигнах, как, защо, а постигнах ли въобще нещо. Има ли смисъл от тия главоблъсканици, когато хаосът навън от главата ми вилнее с пълна мощ. Имаш планове, а на другия ден нямаш такива. Какво зависи вече от теб – нищо и всичко. С маски и отражението ти не е същото. Не съм расист по душа, но откакто плъзна ковид, станах полека-лека. Тия забулени общувания никога не са ми били приятни. Не харесвам прикритите лица, хора, души. Когато ми се налага да слагам маска, се чувствам като дете, на което току-що са му направи забележка да не се смее. И така всеки път през тази година и половина…

За отражението ми беше думата. Днес се погледнах в асансьора с маска, ми грозна картинка, все едно от операционна излизам, но след безуспешна операция на нечие сърце. Очите ми – едни такива будни, ококорени, но няма продължение. Мълчанието винаги е мъчително след операции, като чакането. Остава ни да гледаме телата, а те какво могат да ни кажат… жестовете понякога топлят, но често са последното, до което се стига, когато положението е извън контрол.

Гледайте се в огледалата, в очите, в ръцете и разгадавайте света по тоя излишно труден начин. Той и без това за повечето е сложно и объркано място, сега хептен. Някои изглеждат по-умни. Да, но пак са толкова безинтересни, колкото и преди, с тия хубави очи. За другите остават жестовете и бягството към топлината на нечие сърце, което макар и невидимо, знаеш, че бие и за Теб!